| |  | | | | 1 2 3 4 5 6 7 8 9 |
| Тренировките на празното място в Меджиро |
| | | Зараждането на школата, като „широк път”, явно е свързано с началото на преподавателската дейност на майстора, когато пред него за пръв път възниква въпроса за способа по който да предаде собствените си знания и когато възниква необходимостта да се отчитат индивидуалните особености на другите хора.
Първите ученици се появяват при Ояма в края на 1953 – началото на 1954 година, когато той започва да тренира неголяма група на празното място зад дома си в района Меджиро в Токио. Но тези тренировки едва ли могат да се разглеждат като началото на педогогическата дейност на Ояма. Както си спомня Масаши Ишибаши, който е най-близък помощник на майстора „в периода когато се тренираше в Меджиро, сенсей Ояма бе твърде зает със собствените си тренировки и практически нямаше време да учи други хора. Затова, той просто командваше: „Да се направят 100 сейкен цуки, 100 мае гери. И т.н в този дух”
Такава примитивна методика, Ояма е могъл да използва само поради това, че почти всички, които са били събрани около него през този период, вече са имали подготовка по карате. Освен това, при провеждането на занятията са му помагали неговите кохаи /[1] виж посл.стр./ от занятията по Годжу-рю: Кенджи Мидзушима, Ейджи Ясуда /Хидехару/, Кенджи Като, Кьосуке Матида, Косака и др. Може да се каже, че Ояма все още не е разполагал с цялостна система на обучение, която да се нарече праобраз на киокушин. На практика, той е преподавал Годжу-рю с добавки на собствени разработки и акцент върху спаринга с пълен контакт.
|  | Въпреки това, още през този период, Ояма мечтаел за сериозно преподаване на карате. Както разказва Кенджи Мидзушима, сенсей Ояма нерядко му е казвал: „На всяка цена, бих искал да уча на карате деца в нормално помещение с нормален покрив.”
„Ояма доджо”
В юни 1956 г., мечтата на Ояма за преподаване на карате в „нормално помещение с нормален покрив”, най-накрая се сбъдва. Той успял, както казва Масаши Ишибаши на ниска цена „почти даром” да наеме бившето балетно студио в задния двор на университета „Риккьо” в токийския район Икебукуру, което получава названието „Кенка карате „Ояма доджо” – „Зала по карате за битки „Ояма”. Това студио е на някакви се 500 метра от бъдещата щаб-квартира /хомбу-доджо/ на Международната карате организация /IKO/.
Интересно, че малко преди това, водачът на школата Годжу-рю Годжу-кай Гоген Ямагучи, присвоява на Ояма 7-ми дан. Възможно е, това да е послужило на Ояма като сигнал, че вече може да тръгне по собствен път, защото откриването на „Залата за карате битки „Ояма”, фактически означава излизане на Ояма от Годжу-кай.
|
| | Наетото от Ояма помещение твърде малко приличало на излъсканите зали по будо на съвременна Япония. Условията за занятие в него били, както се казва спартански. Ето какво разказва за това доджо Масаши Ишибаши: „Балетно студио звучи добре, но на практика това бе ужасно помещение със счупени прозорци, с вятър който се разхождаше изпомещението със свистене, с отвратителен под, целия в неравности и дупки. С една дума, това бе нещо като катакомба.... Но, изглежда това въобще не вълнуваше сенсей Ояма.”
Подробно описва това първо „истинско доджо” на Масутац Ояма и Шиеру Ояма: „Спомням си нашето доджо, намиращо се в бившето балетно студио, разположено в съборетините в задния двор на университета „Риккьо”, в което аз започнах да тренирам приблизително преди 40 години, макар че точната дата не си спомням.”
Точно срещу входа на залата бе оформен малък шинтоистки олтар /шинден/. Цялата дясна стена бе
|  | покрита с огледала. От лявата страна бяха прозорците под които имаше разположени два лоста за разгрявка. В единия от ъглите от лявата страна имаше малка масичка, каквито ползват учениците от средното училище, а в другия ъгъл, отдясно, зад завеса окачена на тънък шнур бе разположена съблекалнята, в такъв размер, че в нея можеше да влезе само един човек. Встрани от масичката на сосай /[2] виж посл.стр./ имаше две–три малки столчета, подобни на играчки.
Не мина и половин година след като започнахме да тренираме в това помещение, а огледалото, което покриваше цялата дясна стена изчезна. От него останаха само парчета, отразяващи само лицето на човек, а от прозорците, намиращи се на противоположната стена останаха практически само едни рамки. Всеки път, когато в яростна схватка ние разбивахме огледало или стъкло, сосай за да не се разкрещи издаваше сподавен стон, а лицето му се кривеше в недовонни гримаси или придобиваше кисел вид. Но, въпреки това, той никога не се карал на ученика разбил стъклото или огледалото и само питаше: „Ти наред ли си?” Спомням си как си мърмореше под нос, все едно че стенеше: „Огледалото е скъпо! Разбираш ли? Е, какво да се прави, ще тренираме без огледала.”
Що се отнася до прозоречните стъкла, два или три пъти, когато ги разбиваха, сосай викаше стъклари, но стъклата се разбиваха отново и отново и затова, той замени стъклата с бяла хартия, а най-накрая даже престана да лепи прозорците.
Въпреки че, залата на Ояма не може да се нарече уютна и излъскана, количеството на учениците му расте много бързо- само след няколко месеца, то достига до 300 души и пред него, в цял ръст се изправя въпроса за системата на тренировка. Да се реши този въпрос съвсем не било просто. Работа е в това, че както разказва Масаши Ишибаши, „през този период.... сенсей Ояма често пътуваше в чужбина и рядко се появяваше в залата. Той бе много зает и почти нямаше време за преподаване. „Разбира се, Ояма имал няколко подготвени помощници от кръга на тези, които познавал от занятията по Годжу-рю или с които участвал в тренировките на празното място в Меджиро, но или тяхната квалификация била недостатъчна или пък не могли да овладеят ордата от начинаещи. В тази ситуация, Ояма се обърнал за помощ към Масаши Ишибаши – негов кохай от занятията по Годжу-рю.
| |
| |
1 2 3 4 5 6 7 8 9 | | | | Обратно | |
| |
|
