English        
       Начало
       Предстоящо
       Новини
       Архив
       Галерия
       Видео Архив
       ВИДЕО
       Преса
       Отбор
       Медалисти
       История
       ОЯМА ДОДЖО
       Усмивки
       Тае Бо
       Тренировки
       Календар
       Контакти
       Връзки
       Спонсори
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14

ПРИЛЕЖАНИЕ
          Ако някой ме попита на какво човек трябва да се отдава най- много от своето време, аз ще отговоря: „На тренинга. Тренирай повече отколкото спиш.” Няма значение каква цел преследваш, ти няма да съжаляваш, ако си установиш това правило. В обществото на човешките същества – единствените същества на земята, които осъзнават своя живот – най- високо положение се постига въз основа на придобитите способности. Човешките същества са склонни към фактически безгранична деградация. Те също са склонни към безгранично постижение и подобрение. Успехът зависи от целите и прилежността, с която се преследват. Човек, които има възвишени цели, но е мързелив, е зает единствено с показване на желанията си, но не и с тяхното осъществяване. Неговите намерения са просто демонстрации и могат да бъдат затъмнени от жаждата за слава и богатство. Истински значимите цели водят състояние, в което човек не може да бъде посрамен от нещо. Такъв човек никога не би пропилял и момент от своето време. Разбира се, и природата на целите е също важна. Ако човек е постигнал някакви цели, но въпреки това е нехаен и се колебае, тези цели нямат такова значение, каквото им отдава той.
     Аз съм много енергична личност. Може би това е причината, че на 13-14 годишна възраст тренирах по- усилено от всички други, които съм виждал в тренировъчните зали. Само с това може да се обясни факта, че постигнах шодан на 15 години и нидан на 18. Като дете бях нисък на ръст, но израстнах, като продължих заниманията си с карате. /накрая достигнах
височина 175 см, което по мое време беше голям ръст, но днес младите израстват по- бързо и по- високо. Сред учениците в нашата зала аз съм около среден на ръст. Предполагам, че щях да остана нисък ако не тренирах карате/.
           В този, както и в останалите аспекти на живота бях вдъхновен от желанието да стана силен и смел като известния японец Миомото Мусаши /1584-1645 г./. Въпреки това желание аз не бях решил да се посветя напълно на карате, докато не станах на 20 години.

     Когато напуснах дома за да уча в Токио, трябваше да работя, за да имам пари. Тъй като продължих да се занимавам усилено с карате, не можех да се чувствам добре без достатъчно храна. Ето защо се хванах на работа в студентската трапезария, където имаше много за ядене. Винаги съм обичал чистотата и се гнуся от най- малката мръсотия. Аз не се чувствах добре докато всичко около мен не е в пълен ред и изрядност. Така е и в отношенията ми с хората.

     Работих много упорито, когато бях между 15 и 18 години. Предполагам, че собствениците на дребни предприятия днес биха платили двойно повече на някого, който се съгласи да работи колкото аз преди. От 5 часа сутринта до 8 часа вечерта денят ми беше запълнен с уроци, тренировки по карате и работа в стола, където се стараех да работя колкото двама, дори трима души, за да изкажа благодарността си на мъжа, който ме нае. Улегнал човек на повече от 40 години, шефът казваше, че никога не е виждал някого, който да работи така упорито като мен. Когато отидох там на работа, кухнята беше черна от мръсотия. Но за кратко време аз я направих като нова търкайки и лъскайки всичко: масите, столовите, стъпалата, тавана, всяка вилица и лъжица и дори дръжките на чашите. Изчистих местата, където живееше семейството на шефа и на другите наематели включително и сервизните помещения. Веднъж бях малко невнимателен в кухнята. Новак в ресторантския занаят, аз изтрих всички тенджери и тигани с прах за лъскане. Не знаейки, че в кухнята ястия от вида на палачинките се обуславят от обвивката на черно загоряло олио, аз ги търках, докато заблестят като сребърни. Главният готвач беше толкова ядосан, че ме удари по главата с лулата си. По- късно ние станахме приятели. Често отивах да му помогна при приготвянето на храната, а накрая ми предложи да му стана помощник.

     Нямах желание да се заема със столовата, но вярвах, че тази енергична, дори физически жестока работа щеше да ме поддържа в добра форма. Трябваше да работя десет пъти повече отколкото в столовата, ако исках да стана Бисмарк на Ориента.

     Когато реших да се посветя изцяло на карате след войната, аз следвах същият курс на вътрешна прилежност. Тренирах плътно по 12 часа на ден. От 6 часа до 7 часа вечерта, като спирах за 1 час на обед за храна. Пряко или косвено аз съм тренирал десетки, стотици хиляди мъже в карате, без да съм видял нито един да тренира така упорито като мен. Тези, които работят упорито извършват едва половината и дори една трета от моя труд.

     Тук трябва да поясня поредицата от събития, които ме насочиха да тръгна по пътя на карате. В месеците след края на Втората световна война недостигът на храна и всички други стоки в Япония беше толкова жесток, че младите хора днес изобщо не могат да си го представят. Целият свят изглежда се беше побъркал и един от най- добрите начини да бъдеш сигурен, че ще имаш достатъчно пари, храна и дори жени, беше да станеш член на банда. Дълбоко разочарован от разгрома на нацията, за която щях да се жертвам, бях попаднал в безизходица.

     Но бях 4 дан в карате. / имайте в предвид, че тогава е имало само 5 дана, самият Гичин Фунакоши е бил годан/.

     И мъже с моят ръст и сила бяха използвани като телохранители в бандите. Реших да се присъединя към една, но не бях горд от избора си. Въпреки, че бях задоволен от всичко и водих почти разкошен живот, бях мрачен и навъсен. Без истинско щастие тичах от удоволствие към удоволствие. Бях победител във всички битки, но сърцето ми беше пусто. Чувството на горчивина стана мой спътник.

     Накрая тъй като бях повалил няколко американски войника, бях арестуван и затворен за 6 месеца по заповед на Върховното командване на окупационните сили. Зад моя акт на насилие стоеше негодуванието ми от разгрома на Япония. Исках да покажа, че още не всички са се предали на Американците, но несъмнено бях виновен за криминални престъпления. Бях престъпник. Мисълта ми за това беше непоносима, макар че и преди ми се беше случвало нещо подобно.

     Когато бях на работа във войската, аз ударих един военен с по- висок чин и бях хвърлен в карцера. Трябваше да призная, че бях скандалджия и винаги забърквах някакви каши. Но в случая с офицера бях оправдан. Той каза нещо, което не трябваше да каже. Въпреки, че съдът ме осъди, другите офицери и войници бяха на моя страна.

     Можех единствено да се накажа като се самообвинявах и аз осъзнах собствената си деградация докато лежах в затвора. Питах се какво ли ще излезе от мен? Къде бяха моите амбиции да стана значима личност? Какво трябва да направя? В американския затвор си припомних унижението, което изпитах, когато баща ми ме върза и наби. В мълчанието на нощта още звучаха думите му: „Нищо добро не може да се очаква от това момче”.

     По това време ми дадоха екземпляр от биографията на Миамото Мусаши от Еиджи Йошикава. Бях чел тази книга по- рано и бях много развълнуван от живота на този велик майстор на меча. Но препрочитането и в затвора ме развълнува още по- силно и ме накара да си дам сметка за начина на живот, който водих досега и за живота ми от сега нататък.

     В един епизод от книгата на Мусаши се среща с Такоан Сохо, който казва на младия мъж, че е необходимо да използва силата си за другите хора, ако не и за цялата нация. По- нататък той казва на Мусаши, че трябва да се срамува, защото макар и човешко същество, е пропаднал до там, че живее сам и се държи като диво животно. Ето защо според Такоан, Мусаши щял да свърши в позор.

     В затвора аз напълно разбрах какво е чувствал Мусаши. Аз наблегнах на този момент и страдах, препрочитайки го отново и отново. Бях затворен. Мусаши е четял, докато е бил затворен в замъка Ширагаси. Бил е 21 годишен по онова време. Аз бях на 24. Неведнъж плачех от благодарност към Йошикава, който без да се познаваме, направи за мен това, което Такоан е направил за Миамото Мусаши. Чувствах как с думите на Такоан, Еиджи Йошикава ми казваше: „Използвай силата, която имаш за доброто на другите хора!”

     Когато Япония беше разбита, аз изгубих патриотичните цели, които ме водеха до сега. В затвора след войната разбрах, че тези цели не са били в дълбочината на съществуването ми. Разбрах, че целите трябва да бъдат колкото се може по- големи. Осъзнах, че постоянството и равномерният напредък са единственият начин да достигна целта си по набелязания път.

     Моят проблем беше, че не бях си избрал още път. Патриотичните чувства, които изживявах по време на националните кризи бяха искрени, но за сега военната кариера нямаше бъдеще и аз нямах път в живота. Понякога способни, упорити млади хора, които са предадени на работата си пропадат. От дългият си опит в обучаването на младежи в карате разбрах, че липсата на точно определена цел е причината за неуспеха. Ако човек е избрал два или три пътя, които да следва той независимо, че може да постигне успехи и в трите направления, накрая ще изгуби интерес и желание за работа от прехвърляне от цел към цел. Ако стесни усилията си само върху една, той ще върви напред. Такива хора стават задълбочени работници. Най- важното е да следваш една пътека. Размахът е важен за човешкия живот, но задълбоченото напредване по единствен определен път е жизнено необходимо.

     Сам в американския затвор, където едва общувах с другите около мен, аз видях лъч светлина. Както стоях и гледах през решетките, аз си обещах, че само да излезна от тук, ще се посветя на карате с цялата си душа.

     Япония може да е изгубила войната, но японският дух – духът на войнските изкуства остава непобедим. Отдавах това на мъжете, паднали в бой, за да запазят този дух.

     Въпреки че обичах по това време една жена, веднага след освобождението си, заминах в далечните планини, където започнах усилено да тренирам карате, в разстояние на година и половина. От този момент аз тръгнах по пътя на карате стъпка по стъпка, но с увереност.

     По кината и телевизионните програми героичният боец е показан винаги в решителни моменти, преодолявайки най- големи препятствия. Но тези моменти са резултат от дълъг, беден на събития и преживян тренинг. Тренингът е нещо безлично, което продължава много часове на ден. Човек до такава степен се е отдава на него, че не усеща как времето е минало. Едва е започнала сутринната тренировка и съвсем скоро настъпва нощта.

     За да тренира по този начин, човек трябва да се откаже от обикновените удоволствия. Трябва да има силно чувство за самоконтрол, което да му позволява да се бори със съблазнителните подбуди. В предговора на книгата за Миамото Мусаши, Ейджи Йошикава казва: че човешкото в Миамото е било в постоянна война с инстинктивните стремежи. Вселената, в която живеем е едно безкрайно предопределено страдание, самата форма на душата на Миамото е като тънка остра сабя. Мъдростта извлечена от битките е пътят на Буда. Под „инстинктивни” страдания Йошикава подразбира тези плътски желания, на които са подложени още по рождение всички човешки същества. Няма значение колко предан на работата си е човек, инстинктивните съблазни са много силни. Когато човек е в отдалечена местност, сърцето му жадува за компания. Липсата на човек за разговор е едно от най- болезнените изпитания за едно човешко същество. Но тренингът за борба с такива изпитания имаше своите резултати.

     Не препоръчвам на младите хора да ходят в безлюдни местности за да тренират. Това пренатоварва тялото и психиката. Човек е общителен. Не мога да призная животът за истински, в изолация. Въпреки това ако се тренира в усамотение, това по- късно дава чувството за увереност в собствените сили. Тренингът може да води в затънтени планини, но може да е и в центъра на града. Човек, чиито ум е зает изцяло с желанието му да се учи, посвещава всяка минута, всеки ден на трениране.

     Толкова пълно отдаване понякога изгражда за хората репутация. Нютон е бил считан за странен, защото погълнат от своите опити е забравил да спи и яде. Слагал е часовника си в медицински прибори, за да го свари, а се е опитвал да изяде суровото яйце в ръката си, като мислел че него е сварил. Японският учен Хидео Ногучи прекарвал ден и нощ в лабораторията и държал в джоба си мишка, с която разговарял често.

     Той като много изобретатели и откриватели е бил считан за луд. Аз също бях обявен за луд, когато се върнах от планинското си заточение. Децата ме сочеха с пръсти ми викаха, че съм смахнат. Много от приятелите ми ме избягваха. Те казваха: „Какъв е смисълът на стоенето му там горе и тренирането от изгрев до залез? Бих го разбрал ако си отвори тренировъчна зала и си вземе ученици. Но каква е неговата цел, като прави това? – така не печели нито цент.”

     Известният Диоген /1200-1253 г./ подкрепя сериозността на размишлението. За мен сериозността беше ключът за активният тренинг. Без почивка бях в движение всяка минута от деня и бях във възторг от всичко, което правех. Хората ме мислеха за побъркан. Тренирах вудо по цял ден и живеех от парите, които припечелваше приятелката ми, работейки по домовете. След това щях да изчезна години наред, без да и изпратя дори и една картичка.

     Съставих дванадесет девиза, които не показах дори и на учениците си. Това е втората насока. Изучаването на бойния път е като изкачването по канара – продължавай напред без да си почиваш. Постоянството подобрява техниките, а почивката дори и еднодневната, причинява пропуски. А това трябва да се избягва, защото води до стари нива на достижението. Трябва да се стремиш да разширяваш възможностите си всеки ден. Направи един тласък повече от вчера. Защитавай рекордите си. Ако препятствието изглежда непреодолимо, опитай с всички сили да го превъзмогнеш. Това е същността на тренинга. И когато преодолееш препятствието, новата сила – умствена и физическа, ще нарасне. Ще станеш нов и различен от преди човек. Винаги помни, че усилието от преодоляване на препятствието дава нова сила. Тренингът означава да доказваш това на себе си с ежедневно напрежение за хиляди и десетки хиляди дни. Най- важното е винаги да се движиш напред малко по малко.

     Човек, трениращ по този начин, един ден неочаквано ще разбере че е по- силен, по- бърз, по- здрав и по- сръчен във всички техники, отколкото е предполагал. Противникът, който е изглеждал голям и силен, сега изглежда малък и слаб. Дори и някои изглеждат енергийни, а в същност са мързеливи. Но човекът, който работи пет пъти по- дълго и десет пъти по- добре от средният спортист, ще изпъкне в продължение на годините. Самодоволството, дори когато е породено от видим напредък, е знак за ниски цели. Добрите резултати са само върхове. Зад всеки триумф има нови върхове за преодоляване. Крайната цел е състоянието на разума. Славата и победите над изтъкнати противници са само крайпътни камъни към пътя към успеха.
галерия    

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14
Обратно
Copyright 2007