English        
       Начало
       Предстоящо
       Новини
       Архив
       Галерия
       Видео Архив
       ВИДЕО
       Преса
       Отбор
       Медалисти
       История
       ОЯМА ДОДЖО
       Усмивки
       Тае Бо
       Тренировки
       Календар
       Контакти
       Връзки
       Спонсори
1 2 3 4 5 6 7 8 9

Спомня си Хацуо Рояма
           Един от последните от известните днес майстори в Ояма доджо, пристига Хатцуо Рояма. Той пристига в тази зала през октомври 1963 година, точно година преди завършване на строителството на современното Хомбу – доджо в Икебукуро. В неговите спомени, ние намираме напълно достоверно обяснение за това, как е станало формирането на Киокушинкай:
       „През този период, сосай Ояма постоянно пътуваше, събирайки пари за строителството на хомбу-доджо и почти не присъстваше в доджото. Вместо него, тренировките водеха семпаите...
       Мисля, че по това време в Ояма доджо нямаше твърдо фиксиран набор от технически елементи, които да могат да се нарекат Ояма-рю. Самия сосай бе изучавал Шотокан-рю, Годжу-рю и други стилове карате и беше скептично настроен по отношение на така нареченото „сундоме” – практиката за спиране на удара на няколко сантиметра до целта. Своето съмнение, той формулираше така: „Нима може да се изучи, да се разбере истинската сила, без да се нанасят удари?”

       Ояма изхождал не от теорията, а от практиката, по метода на пробите. Семпаи от всякъде, изучавали различни стилове карате се събират в Ояма доджо, привлечени от простата и ясна теория на сосай, изразена в лозунга: „Ако не се биеш нищо няма да разбереш и да научиш!” В залата му се сблъскват различни тренировъчни методи и теории. Чрез проби и грешки се е създавала и съвременната школа на Киокушин.

       Ако се опитаме да формулираме характера на тренировките в Ояма доджо през този период, може да се каже, че те приличат на някакъв мострен панаир. Работата е там, че в залата се намират семпаи, които са се занимавали с други стилове карате, бокс, джудо, кендо, айкидо и всякакви възможни други направления на бойните изкуства и ръкопашния бой. Те използвали най-разнообразни техники: осъществяване на захват, хвърляне на противника на земята и душене с помощта на техниките от борбата и джудото, нанасяне на удари с глава, хващане и стискане на тестисите, сграбчване за гърлото, мушкания с пръсти в очите и т.н. Ето защо, ние тренирахме, като си представяхме, че противникът използва един или друг стил будо или ръкопашен бой, постоянно представяйки си различни ситуации: какво ще направиш ако противника те хване, как се защитаваш ако противникът ти прави задържане на земята и т.н.

       Днес, много хора изпадат в шок от така наречените боеве без правила, от джу джуцото на семейство Грейси, но ние, още в онези времена правехме кумите без правила по време на ежедневните си тренировки в Ояма доджо. Разбитите носове бяха нещо обичайно, нито една тренировка не минаваше без тях. Случваше се да се трошат пръсти, ритниците в слабините бяха такива, че пенисът се държеше на една кожица, а яйцата се разлетяваха като нарове. Затова, ние никога не стояхме в стойка Ниу – позицията на будистките стражи на вратите /с широко разтворени в страни крака/ и винаги стискахме бедра в некоаши дачи, за да защитим слабините.

       Имаше един човек, който дойде от Окинава, който се беше занимавал с традиционно карате. Той правеше спаринг в ниска стойка – шихо дачи. Семпаите, които по-отдавна бяха в Ояма доджо използваха доста по-високи, меки, отпуснати позиции от сорта на некоаши дачи. Естествено, атаките на окинавеца не достигаха до целта, а обратното – семпаите бързо го събаряха на земята. Той все не успяваше да надвие противника си с помощта на своето праволинейно, твърдо карате, което бе практикувал дотогава. Поради твърде голямото напрежение, той често пропускаше удари на противника и се травмираше тежко. В края на краищата, окинавецът реши, че неговите техники не стават за реалния бой и също премина на „мекото” карате, като на другите семпаи, с използването на некоаши дачи.

       Тези неща ставаха очевидни едва след като започвахме да провеждаме боевете с контакт. Всеки има своя специфична техника, индивидуалност, но в тази сурова реалност, всички, които по-рано бяха изучавали различни стилове карате, постепенно преминаваха към един единен стил – стилът на скоростно, меко карате, в което и атаките и защитите се осъществяват чрез кръгови движения. Аз мисля, че най-убедителни и ефективни са тези прийоми, които са създадени не на базата на някаква теория, а вследствие на проверката на практиката на контактното карате, когато по опитен път достигаш до извода, че определена техника е ефективна.

       Няма съмнение, че през този период, бойците в Ояма доджо бяха изключително силни. Смея да го твърдя, защото при нас често се отбиваха доджо ябури, идваха да се съревновават и представители на други школи, но правейки схватки с наши бойци с ниво 4-то кю, всички те бяха разбивани на пух и прах. Разбира се, аз говоря само за тези доджо ябури, които имаха черни колани.

       По това време, коланите в Ояма доджо бяха само четири на цвят: бял, зелен, кафяв и черен. За да стигнеш от бял до зелен пояс, на един обикновен човек, обикновено му трябваше една година, ако е по-силен – половин. Притежателят на черен пояс стоеше неизмеримо по-високо, в сравнение със сега. За нас, той бе същество, което се рееше над облаците. По това време, сосай Ояма изповядваше принципа: „Ако ще от десет ученика да остане един, но да бъде силен!” – и ни казваше: „Слабаци не ми трябват.” Затова, в онези времена, семпаите ни наставляваха така: „Или ти ще пребиеш противника, или той тебе.” – а ако някой от нас биваше победен, казваха: „Натупаха ли те? Значи си слаб!”

       Но, дори и в доджо с толкова сурови правила, всяка есен и пролет се записваха много нови ученици. През тези сезони залата отесняваше и семпаите казваха: „Време е да направим разреждане” И тогава, една или две седмици, се занимавахме само със спаринг. Много бели пояси напущаха занятията в тези периоди. Невъзможно е да се предаде с думи, колко тежки бяха тези тренировки. Този, който преминеше през това чистилище, минаваше през ситото и оставаше в залата, получаваше зелен колан. Поради тази причина, нашите зелени колани се отличаваха рязко от зелените пояси на другите школи със своята суровост и мистична сила.

       В тези времена нямаше състезания и шампионати, но ние се хвърляхме на тренировките с такъв хъс, все едно, че се готвехме на следващия ден да излезем на състезание. Днес, в продължение на цялата година има различни турнири – малки и големи. Затова, всички строят занятията си според състезанията, тренирайки с такъв разчет и с такава настройка, за да дадат добър резултат именно на състезанията. Липсва практиката трениращите да постигнат максимални резултати в ежедневните тренировки. По-рано не беше така. Тъй като никой не поставяше за цел да се подготвя за състезание, то и ежедневните тренироки бяха самата цел. Нямаше къде другаде да се демонстрира постигнатото, освен в самата зала, по време на тренировка.

       По това време, в Ояма доджо, всеки тренираше, имайки пред себе си собствена цел и съобразявайки се със собствените си представи за тренировка и техника. Затова, всички бойци имаха своя индивидуалност, която бе невъзможно да се копира. На мен най-голямо впечатление ми правеше сенсей Хиробуми Окада, който тогава бе с 3-ти дан. И ударите му с ръце и ударите му с крака бяха много бързи. Той изстрелваше мае гери и кин гери не по права линия, а по кръгова траектория. Дори по време на тренировката на базовата техника в движение ударите му с крака бяха много бързи. В неговия стил на спаринг се усещаше истинска красота. Що се отнася до разрушителна мощ на мае гери и на цуки, то в това най-добър бе семпай Ичиро Одзава. Ако противникът се опитваше да го доближи, той моментално отговаряше с мае гери или цуки.

       Разбира се, не бива да забравяме и сенсей Кенджи Куросаки. Той се отличаваше, не толкова със силата на карате, колкото със сила на духа, закален по време на тренировките в „адското доджо” Ояма. Той отправяше постоянно предизвикателства към собствените си предели и постоянно се състезаваше във всичко. Например, ако удряше по макивара, той нанасяше няколко хиляди, даже десетки хиляди удари с юмрук, така че месото по ръцете му се късаше, а макиварата се обагряше с кръвта му – толкова удари нанасяше. В спаринга, той също се биеше със следната настройка: „Я сега да проверим колко сме храбри и издържливи!” Чувстваше се, че е готов дори противникът да разкъса плътта му, той да го пречупи с костите си. Понякога, заемаше стойка с дясна ръка прикриваща лицето, а лява извита зад гърба. Така нарочно оставяше незащитена лявата си страна. Позволяваше на противника да му нанася удари в тази незащитена страна, а самия той, едновременно му нанасяще с лявата ръка удар кокен /с обратната страна на китката/ в лицето, захващаше противника и започваше да го разнася със себе си. Направо беше страшно да се гледа.

       Шихан Ясухико Ояма правеше блестящи спаринги. Движенията му бяха свободни и непредсказуеми: струва ти се, че ударът ще бъде отгоре, а той идва отдолу, мислиш, че ще те удари отдолу, а той те удря отгоре, струвати се че идва отдясно, а той те удря отляво и т.н. Ако противникът вървеше в права атака срещу него, той се завърташе, отклонявайки се в кръг, за един миг минаваше зад гърба на атакуващия и му нанасяше удар, с който противникът буквално политаше. Аз също подражавах на такава тактика и често употребявах хвърляния.

       Семпай Акио Фуджихара тренираше два-три пъти повече от останалите. Той беше дребен на ръст, но тялото му беше като таралеж- където и да го удариш, навсякъде ще те посрещне блок. Сближавайки се плътно с противника, той го сваляше с подсечки. Чрез ежедневни, многократни повторения, той бе овладял до съвършенство защитните прийоми. Тялото му бе като истинска крепост.

       Сосай винаги ни казваше, че: ”Карате е бой не на живот, а на смърт! Да загубиш, значи да умреш!” Всички членове на Ояма доджо тренираха проникнати от този дух. Такава бе традицията на Ояма доджо, такъв бе вкусът на Ояма карате. Когато се записах в Ояма доджо и започнах да го посещавам, в началото аз постоянно се възхищавах: „А, този семпай е страшен!” – но след като получих зелен пояс, аз започнах по-отговорно да се отнасям към тренировките. Опитвайки вкуса на шинкен шьобу – боят не на живот, а на смърт, леко докосвайки се до невидимата част на карате, аз започнах да изпитвам страх. Отивах доджото с усещането, че са ми подрязани крилцата, с мисълта:”Ами ако не съм достатъчно ловък и ме убият?!”

       Зад външната мощ на Ояма доджо стоеше огромен обем тренировки. Тренирахме два пъти повече от представителите на другите школи. В днешно време, стандартната тренировка в Киокушин продължава около 2 часа. В онези времена, ние без да ни трепне окото тренирахме по 3-4 часа.

       Обучението в другите школи започваше с ката. На учениците се обясняваше: „Удара се нанася така, блокът се прави така”. Така, постепенно се заучаваха различните кати. В Ояма доджо, още отначало, на нас белите пояси ни говореха различни работи: „Няма нищо страшно, че го правиш неправилно. Важното е да се влага сила!” На белите пояси, разбира се въобще не им достигаха сили, а когато ги накараха да тренират така, че да излиза пара при дишането, те започваха да изпопадват на земята. Това се правеше с цел – ако продължаваш тренировката, дори и след като си паднал от изтощение, настъпва овладяване на същността – умението да се концентрира силата във възловия момент. Това позволява да се избягва прекомерното използване на сила, учи да се използва тялото с мекота. Когато тялото запомни това състояние, нараства скоростта на ударите, повишава се тяхната разрушителна мощ.

       Когато семпаите казваха: ”Влагай сила” – те имаха предвид силата на киме – концентрацията на сила в удара. Ако се занимаваш само с изучаване на ката, ще влагаш сила не в този момент, когато е нужно. Ако тренираш много, влагайки сила, ефектът е, че ставаш като скала намираща се на върха на планината – постепенно губиш ъгловатостта си и се закръгляш, за сметка на работата на ручеите, които текат в подножието ти. В края на краищата, движенията в карате спират да са праволинейни и започват да се движат по кръгова траектория. Ако използваш такъв стил спаринг, не получаваш травми, а разрушителната мощ на техниките ти нараства.

       В този период, всички техники се базираха на кихон. Макар, че се занимавахме с бой без правила, това не означава, че се пердашехме както ни попадне. Търсейки същността на будо в карате, ние тренирахме с мисълта: „Как да използвам кихон в боя?” И това е напълно разбираемо. Ако предположим, че противниците могат да са няколко, или че могат да са въоръжени с хладно оръжие, веднага става ясно, че базовите движения не бива да се подценяват. Заради това, от всички ритници, ние най-много ценяхме мае гери, а от ударите с ръка – правия удар с юмрук. Маваши гери нанасяхме не с хайсоку /гърба на ходилото/, а с чусоку /възглавничката на стъпалото/. Общо взето, маваши гери, почти никой не правеше. Практически го използваше само семпай Хидеюки Ашихара. Скъсявайки дистанцията с противника, той нанасяше маваши гери с чусоку под брадата на противника.

       Ритниците, които се нанасят с повдигане на крака, например джодан маваши гери или лоу кик, употребяван за атака на краката на противника, бяха въведени след завръщане в родината на Кенджи Куросаки и неговите другари, след боевете им с представители на муай тай. За извеждане от равновесие на противника широко се използваха подсечки, но нямаше такава практика всички да мислят само за лоу кик, както е сега.

       Днес, под влияние на муай тай, таекуондо и други видове ръкопашен бой, арсенала на техниките се разшири, но колкото е по-близък спаринга до реалния бой не на живот, а на смърт, толкова по-малко могат да се използват кръгообразните техники с голям мах. Това е свързано с факта, че всяка неточност в смъртния бой се заплаща със смърт. В кен-джуцу, в схватката с бамбукови мечове, могат да се използват всякакви движения, но в боя с истински мечове не може да се постъпва така. В реалната схватка не може да подаряваш на противника моменти на уязвимост, разкривайки се, тъй като той може да ти отнеме живота с един удар. Да вземем за пример удара с крак. При удара с крак оставаш на един крак и половината от тежестта пренасяш към противника. Такова положение, действително е много неустойчиво. И в реалния бой, като цяло е доста трудно да се употребяват удари с крака.

       Колкото по-близо е спарингът към реалния бой, толкова по-проста става техниката и, в крайна сметка се връщаш към изходната точка в изучаването на карате – мае гери и цуки. Считам, че в епохата на Ояма доджо, ние тренирахме за да опознаем тази изходна, начална точка на боя не на живот, а на смърт”.

1 2 3 4 5 6 7 8 9
Обратно
Copyright 2007